Изгрява ден и родният Балкан
сияе гордо, сякаш позлатен е,
прегръща ме, обича само мене,
в нозете му – и сънен, и смълчан,
градът лежи ленив и странно тих,
в прозорците си слънце приютил е,
далечен спомен – бледен и безсилен,
напразно търси място в моя стих.
Душата ми нагоре търси брод.
Къпина е, но нейде сред бодлите,
от нощите грабливи вятър скрит е.
И знам, че ме обича. До живот.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
