До лодката стария моряк
Попила от сребристата му пяна,
на бряг превърнат в късче сол,
умиращата мида - скрита тайна
откъсна от корубата си стон.
Размърда черупките си черни
пресъхнали на пясъка златист
и с водорасли вплетени във мрежи
на мен разкри под залеза ръждив
как тръгва си сама и не видяла
най-прелестната кремава зора.
Как бърза към безкрая разпиляла
безценните си перлени зърна.
Как никога не чула онзи вятър
донасящ тъмни облаци, листа.
Как не разбрала колко необятен
и странен бил на сушата света.
Въздъхна мидата. Замлъкна.
В дланта ми топла се стаи.
Размърда черупките. Потръпна.
И плиснаха в нозете ми вълни.
Засъска силно сребърната пяна
по залива потъващ в лепкав мрак.
На него мидата умираща оставих
до лодката на стария моряк.
© Анелия Тушкова All rights reserved.
