До пресъхналия геран
Приседнала съм рано, от зарана
(петел преди още да е пропял),
В градината стоя, досами герана
(като мен отдавна пресъхнАл).
Във глава ми спомени минават
(тромави, като че товарен влак)
Като минават чак ме зачервяват,
то беше младост, то беше... ах.
Не че тогава съм била в грях...
Залюби ме момък, снажен мъж.
И аз го любих, ала срам и страх,
хабери не му дадох ни веднъж.
....
Както седях си и си припомням
покрай дувара един мъж минава.
Стреснах се, взех да се опомням,
пък той поспира и ме заговаря.
Подпитва за наша някаква мома,
преди години залюбил я с мерак.
Тогаз за малко заминал към града,
там останал. Сега си идвал чак.
Описва ми я: стройна и красива,
(слушам го, да го спра не смея)
хем умна, хем била мълчалива,
(в очи приличала съм му на нея).
Косите били дълги и като свила,
устните й също роза, кога цъфти,
лице бяло, като че с мляко го е мила,
кога ходи, под нозе и земя трепти.
„Не се сещам, май не я познавам,
такваз харна мома в село не зная."
Досетих се коя е (но не признавам
че мен описва на младини) и трая.
Позагледа ме, благодари, отмина.
Взели своето годините, не ме позна.
Виждал пролетта ми, сега във зима
не откри образа на желаната жена.
В градината останах си, стоя сама,
досами герана пресъхнал отдавна.
Като мен пресъхнал... Но една сълза
на гърди ми падна, отляво ме парна.
09.12.2007г
(Цикъл "Звуци от старата ракла")
© Анета Саманлиева All rights reserved.
