Мълчаливо вървим под дъжда.
Зад челото ми – пусто, до рана.
Под краката ми сякаш с ръжда
е нашарил октомври премяната
на удавени в локви листа.
Есента е сезон за раздяла.
Аз преглъщам виновна тъга.
Ти все още не проумяваш.
И вървим ли, вървим под дъжда.
Аз мълча, а на теб ти се иска
да крещиш... (Да, да, знам, че вода
от проклетия дъжд те плиска...) ...