В клетката на доброто момиче бях като девица,
ала напуснах я вече, неизрекла дори „Съжалявам“.
Детето, което седеше си вкъщи, четеше – светица,
изгуби се някъде, търся следите му, но не прощавам
на себе си, че ми липсва. Искам го толкова силно,
то тръгна си, изоставено преди време от мене.
И радвам се, и плача за него. И тъй ми е свидно,
че няма го вече. Промени се, друго е, отвътре стене –
една пораснала жена с отворени за света очи,
Но той е така черен. Без обич, сълзи и мъки обича.
А момичето – бяло. Беше. Сега белотата му не личи,
Защото с околния свят сля се и на него заприлича.