Додето погледът ми стига
Додето погледът ми стига
трептят пшеничени вълни.
Зад тях Балкана се издига
до необятни висини.
А слънцето, лъчи простряло,
зад облаци от бял памук,
със злато сякаш е обляло
листата на вековен бук.
Една дъга краси простора,
подпряла Дунава отвъд.
Дъждовни капки без умора
се вливат в хладната му гръд.
И сякаш времето е спряло.
И сякаш искам то да спре.
Душата ми е онемяла,
а в мен препускаш ти, сърце!
Аз думи нямам от възхита
по тези дъхави поля.
И все я гледам без насита
таз тиха Дунав-равнина.
Додето погледът ми стига
изпълнена си с красота!
Задето мога да те видя
на Бога аз благодаря!
© Деница Ангелова All rights reserved.
