Дожаля ми

за жена ми

и реших да ù напиша писмо,

в което ,,много я обичам

и остатъка от живота

на нея аз обричам''.

Но за да бъде писмото писмо,

му трябва адрес и клеймо.

Запътих се към площада

с червената си лада.

Пред пощата спирам

с писмото в ръка и ето -

намирам се вече

вьв фоайето.

А там жена ми на гишето

плаща тока и водата.

Сметките надути,

надули ù главата!

Ами сега? Какво да правя!

Напред... Назад... Не става!

И докато с поглед търся вратата,

отправя се кьм мен ядосана жената!!!

,,Какво е това писмо

без адрес и без клеймо''?

Безмьлвно главата наведох.

Изглеждах като говедо.

,,Аха... Добре... Любовница...

Хайде във къщи!''

И още по-силно

 тя се намръщи!

По пътя мълчание... Въздишки...

... и поглед жесток!

Аз пък се молех тайно на Бог -

да не отваря писмото, защото...!

И докато паркирам

колата на двора,

без да го отваря,

писмото изгорила

моята изгора!!!

Иди сега не съжалявай!

Иди сега разправяй!

Написах писмо

на жена ми -

ДОЖАЛЯ МИ!!!