Доколкото
Доколкото умея да мечтая,
мечтата ми на дом прилича.
Разхождам се от стая в стая
и въпреки стените аз обичам.
Теб има те в шума и в тишината,
в сезоните с които се разделям.
Посрещам с изгрева на синевата
неструващото си да се споделя.
Останалото се превръща в дим.
Изгаря нещо, въглен не остава.
В жаравата не можем да вървим,
а пътят винаги от там минава,
но си представям как ухае на небе
онази песен, що в душа възлиза,
заплакала сред житното поле
във везаната потна бяла риза.
И после как животът я е разпилял
по всички незабрави и забрави.
Кой чул, кой недочул и не видял
как сърп върти и сноп как прави.
Доколкото умея да мечтая
и въпреки стените – да обичам
човеците в ей тази класна стая,
Родино моя, дом ще ги наричам.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
