Дон Жуан
Студено е, ръцете ми треперят...
Не ме предпазва тънкият чаршаф,
но по-възможно бе да ме намерят,
ако се скриех в някой празен шкаф.
Балконът е високо. Три етажа.
Надявам се, да се измъкна жив!
Дано не се размажа на паважа.
Улукът вземам го за норматив.
С гнева в очите, с пламналите бузи
и заради разкошните рога,
преследват ме ревнивите съпрузи,
че в моя милост виждат те врага.
А всъщност той, врагът им, са жените.
Сами предлагат ми се, честен кръст.
И падат им задръжките, полите...
Не мърдам даже малкия си пръст.
Достатъчно е те да ме познаят,
крещят безумни: ,,Скъпи, Дон Жуан!"
Не могат и секунда да изтраят,
в прегръдки нечии съм прикован.
И трябва да прежѝвям силикони,
издути джуки, литри перхидрол.
Изкуствени съвременни кокони.
,,Вземи ме!" е дежурният глагол.
Какво намират в мене, все се чудя.
Перчемът ми остана в онзи век.
За реномето трябва да се трудя.
Съвсем не съм... предишният човек.
Избегнал съм достатъчно капани.
Отнасял съм и някой хубав бой.
Но мисля си, каквото и да стане,
ще съм легенда, местният герой.
И все повтарям си: ,,Внимавай, Дончо!
Живееш перманентно в стрес и грях!"
Въпросната истерия започна,
щом Дон Жуан в театъра играх.
© Vasil Ivanov All rights reserved.
