Доза
ДОЗА
Самотата се пие на глътки –
като силно, горчиво лекарство.
Мракът стиска ме в яки прегръдки,
вместо нейде далеч да митарства.
Диша в празната моя ключалка
и дъхът му из стаите шета.
Аз пред него съм толкова малка! –
нямам силици даже за шепот.
Посреднощ оживяват стените –
сенки бродници гърчат стъклата.
В тънки мрежи сънят се оплита
и сред бездни мъгливи се мята.
Две-три думи речѝ? И ще тръгна –
аз отдавна те преболедувах.
Щом сърцето ми стане на въглен –
за какво ми е дълго сбогуване?
© Валентина Йотова All rights reserved.
