Душата ми

Poetry

888 0 1

                          ДУШАТА МИ

   Душата ми е - погребение.
На смъртния си одър в немощ вие.
И сама сред лицемерие ехидно
проси и проклина помирение
               и сладостна забрава.
Невиждащи очи опипват мрака
да зърнат, та макар за миг,
най-свидното дете, което от мъката
самотно се роди.
Родилни болки,
                     сред неискреност родени,
объркано отстъпват в куршумената тишина
в спазми умъртвени.
И отново погребалната мелодия отсича
                                                 с крясък: - "Край!"
А нейде глас на оплаквачка
безмислено ридай и нарежда;
чернота пустинна в този погребален хаос.
О, каква нелепа суетня!
Отново погребение!
А труповете къде и как да осветя!
Душата ми - скитница несретна
в дрипави одежди на вдовица,
                       при всеки божи празник
в агония - отново и отново, пак и докога - се прощава
с миражите на онова,
                                           което всеки с трепет
от безсилното желание
                               преди да встъпи в нищото -
                                                                                        заклиня.