Душата ми е пясък...
Дойдох при теб от безкрая,
с порива на космичен вятър,
разпилял душата ми до края
на брега - ситен кварцов пясък.
Ти си ми водата, създаваща спомени,
с целувки от перлени пръски солени,
с коси от перести вълни разрошени
и очи водовъртежни, самовглъбени!
Смесваме се двама, мокър натежавам,
увличаш ме надолу, опасно надълбоко,
а на ръба на брега ми зелени водорасли
се трупат - храна за гларуси бездомни.
Така не мога! Отмиваш ме! Поспри!
Слънцето гори ме! Зейват ями - рани!
Затлачваш ги със сол! Така боли,
боли-и-и...!
Останаха скали и купчинка мокър пясък...
А вятърът повтаря и потретва моя крясък ...
© Валентин Василев All rights reserved.
