Душата на човека...
В един оранжев лъч ще я откриеш,
щом котвата си пусне в теб студът,
дочул Сърце: С мечтите ще изгния!
И вярващ не в доброто... А в греха.
Ще бъде Май, не някакъв Ноември,
пристъпващ тих - в зелената трева,
дочул на славей песните вълшебни,
ти, в смут ще зърнеш чудната жена.
Тя в бяло, знай е, самодивско бяло,
но вплита в стълба - черни си коси,
достигнеш ли, чак седмото стъпало,
в усмивка, чуй ме, с теб ще полети.
Живя погрешно ли... Помни човече,
за кратичко сме тук - вдигни глава,
робувал дълго в онзи мрак извечен,
познай, в светлик, че имаш и душа.
Старицата, в хлад с него раздели се,
надви с похватност - тежката врата,
мъжът, пък беше някак си различен,
пристъпвайки след надпис: Свобода.
Но този миг, безжалостно изтри се,
оловен къс, щом вряза се в плътта!
Не! В погледът му сетен се изписа:
Ти всъщност, пак си лъгала, съдба?
Жената в бяло, с изгледа префинен,
прости му, в Сбогом - късните сълзи
и прелестна, като цветът на смирна,
изгря над него, Слънце сред звезди!
© Ангел Колев All rights reserved.
