Душата ти е незасята нива...
От сребърната лира на Орфей
огласяна до днес от памтивека,
прегърнала и рожба и злодей,
една страна. По женски е нелека,
във вените ѝ Дунав, и Велека,
са влели синя кръв и затова,
царете и владиците си помни,
с косичник връзва бури гороломни
и слуша на сърцето си зова.
За рожби не проклиня, но тъжи,
забрадката ѝ черна, като рана
и капе кръв от глуми и лъжи,
в душата ѝ - по-горда от Балкана,
но наша майка родна тя остана.
И алчният до дън покварен свят,
пак любовта ни българска е жива.
Но тънка мрежа люшка и приспива...
Българийо, орлите пак летят,
Но лъвовете, майко сладко спят.
Душата ти е незасята нива...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
