Двайсет грама душа
И когато полека пристъпи,
тя – красива, с коса до нозете,
всичко евтино вече е скъпо
и безценно е всичко невзето.
По косите й, свети безкрайност,
от очите й, капят звездите.
И повежда, по пътища – тайни,
не изисква, не моли, не пита.
Някой сълзи навярно ще рони,
кукумявка, разкъсала мрака.
Две монети са дан, за Харона,
милостива смъртта е, не чака,
да завършиш делата си, земни,
за покой обещан те отнася.
Двайсет грама душа – бездилемно,
всички людски стремежи това са.
От венеца надгробен откъснал,
бяла роза, южнякът ще плаче.
нивга рано и никога късно,
ето колко животът ни значи...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
