Дъга
Отключи небето дъжда
и пусна го сълзи да лее,
но сякаш потече ръжда
по моя прозорец чернеещ.
И буря навън завилня,
тъй както вилнее във мене,
дървета извиха тела,
а вятър във клони застена.
Стене и в мойта душа,
сграбчила в мъката спомен,
че скъса се струна една,
страхът ми заскърца безимен.
Теб няма те тук и сега,
тъй липсват ми твоите длани,
а вън е изгряла дъга,
мога с ръка да я хвана.
И ти я прегръщаш - нали,
с нея си сливаш душата.
Престана във мен да вали,
аз вече съм цвят от дъгата!
© Евгения Георгиева All rights reserved.
