Дъх последен
Аз губя любовта си неусетно.
Не с дни, а губя я със часове.
Жадувах пак с очи да ме досегнеш,
но ти докосваш ме с хлада на лед.
Най-хубавото, с лебедова шия,
ще оцелее, но встрани от нас -
на ягодовата полянка, гдето ние
търкаляхме се впримчени анфас.
Ти търсиш бъдещето млада,
а аз оставам някъде назад -
зад облаците легнали в засада
върху тревите скрили моя свят.
Сърцето къса сетната си струна
и пари болката в недрата на гръдта.
Обичах те до лудост най-безумно,
жена-дете с вълшебна чистота.
Обичах те, единствен Ангел,
превзел самотните от чакане мечти.
От най-високото небе пристанал,
с неподражаеми от никого черти.
Сега те губя - Дъх последен,
удавен в замъка на моята тъга,
за бъдещето свое непотребен
и тъмна сянка в белотата на снега.
© Младен Мисана All rights reserved.
