Дъжд
Студът забива пирони в душата,
прозорците блъска със ярост дъждът!
И дави ни вярата, заля сетивата,
щом всички в нощта дълбоко заспят!
Тъмнината сега със нож се разсича,
с големите шепи захлупи града.
Навън, във калта и в реките - момиче
върви без чадър, със снимка в ръка.
Дъждът безмилостно удря се в нея,
а тя се оглежда, забулена в мрак.
Две капки се блъскат и тихо се смеят -
глупачката тръгна да търси глупак.
..........
Разтрепери се и падна до стената,
чело подпря с измръзнали ръце.
Болката ѝ чувствам толкова позната...
в гърдите сви се моето сърце.
През мократа коса прокара пръсти,
загледа се във стария фенер.
Сякаш остриета този дъжд разпръсква,
излива яростта си черното небе.
Въздухът в гърдите почна да не стига.
Обърнах се, затичах се навън...
(Чудовищно връхлита бурята от изток)
доближих се, за да ѝ подам чадър.
В тъжните очи - орхидеи сякаш,
цъфтят красиви, ледени цветя.
- Кажи, момиче, кой на улицата чакаш?
Остави го той до търси твоята врата.
- Изгубих себе си и целия си свят...
Изгубих него... Тук ще го почакам.
Той изпълва сивия ми ден със цвят.
Тук... сама... чисто утро ще дочакам.
Изгарям от болка, дъждът ме гори.
Кръстопътища в мене се блъскат!
Не искам чадъри, от тях ме боли -
затварят ме в нищото, в пустото...
...........
Безмълвна седеше на сивия паваж,
взираше се в отминаващите силуети.
Със слънцето дойде и новият мираж.
Измина нощта... и втора, и трета.
© Ина All rights reserved.
