Дъжд
Ти си отиде, дъждът заваля -
бесен зачука в стъклата,
немирник - вятърът в миг забуча,
гневна долази мъглата.
Сред сивата пустош, в навъсена шир,
застена окъпан листака,
душата се сгуши в тих манастир,
във струйки капчука заплака.
Защо ли дъждът, безумно жесток,
твоите стъпки открадна?
Плющеше в земята, от дяволски рог
плискаше бурята жадна.
Защо ли вятър - ревнив и суров,
след тебе вратата затръшна,
сърцето му знае ли що е любов,
че тя е като хляба насъщен?
Защо ли мъглата - досадница зла,
твоята сянка потули?
И някъде в мрака неспирно сега
те преследва, дебне и хули.
Ти си отиде, дъждът превалял
се гмурна ням в планината,
от теб не оставил и капка следа,
целунал за сбогом мъглата.
© Красимир Трифонов All rights reserved.
