Дъжд
Пак се съдра туй небе.
Димът нагоре протяга ръце.
Пак ще напиша каквото не бе.
С ново съм вече лице.
Пак се излива потоп над бита ми.
Върху чашата, върху хляба и върху всичко.
А времето мълчи и стои в краката ми.
Къде си ти, моя птичко?!
И вместо тебе - всичко тече
и само сълзи върху пясъка...
Плъзга се по водата красиво цветче.
Аз ли съм?! Личи си по крясъка...
Как го върти, ех как мете!
Пак ми тежи, че мъкна ярема...
А улицата спи като малко дете,
подвило крака към корема...
© Красимир Дяков All rights reserved.
