ДЪЖД
Изплака се до истина дъждът.
Клавишите просвирваха минорно,
а тялото-оставена следа,
се гърчеше горчиво и бездомно.
Подлъганата пръст се съюзи
с намръщените облаци в небето-
за първи път с дъжда изневери
на своето прекрасно бяло цвете.
А локвите тактуваха греха
под палката на вятър-диригент.
Студено бе.На слънцето смехът
се криеше от другите и мен.
Концертът беше твърде прозаичен,
капчуците прецеждаха водата
със думите: „Обича ме!Не ме обича!”
и миеха в очите ми тъгата.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
