Дъжд над душата
Дъждът мие калдъръма, ала не и душата.
Жадувам аз да се очистя — мене от рода ми проклет и себе си да погубя, да се махна от тоя свят загнет.
Навън вали роса небесна, ала колкото и да ме облива,
аз никога не ще се отмия от баграта си злочеста.
Нямам страх от смъртта — имам от огледалото съдник.
Мисля вече, аз камбаната да ритна и китката да прегърна,
вечен сън да сънувам и никога да не се срамувам.
Но дъждът престава и слънцето наднича,
вече аз мокър не съм, а моят гроб от кал и жалост слязъл.
Тялото ми — дълбоко в пръстта, кости на пух и прах,
а душа — свободна навеки в света.
© Есенен Глас All rights reserved.
