Дъждовно
Дъждовно
Когато е дъждовно в ален блян,
започва да лети безмерно луда
Душата ми. Раздърпана, без свян,
пътува нейде бързо и с почуда
разглежда тихо нейните сестрички –
прозрачно-черни рентгенови драми.
Солницата приготвила, ровичка –
„Мъжете първо, после вие, дами.
А нека след това да са децата -
ще стигнем ли въобще до тях невинни?
Системата, протест, храна, заплата
и още много мигове сюблимни
сте имали, по думите ви, често.“
„На мен Животът с борчове е длъжен,
Съдбата цял живот не връща ресто,
затуй, Душице, толкова съм тъжен.“
Така й каза едър мъж на трийсет.
След него го повтори и жена му, добавяйки :
„Хей, цялата си в кал. Измий се!“
Не отговори. Дъждобрани давайки
на младежи до една канавка.
„За вас деца, последната надежда…“
Не чуха я, потеглили към Lafka
със ценности умрели безнадеждно.
„Аз искам да замина за чужбина,
да бачкам здраво - тук се не живее.
Какво да правя – дом, народ, родина,
дали, Душице, те ще оцелеят?“
Това пък бяха думите изказани
от някаква девойка до Софийския.
Дъждът валеше. Душата ми размазана
дочу наблизо страшна реч английска.
„Пичаго, без езици закъде си?
Остай ги тия Кирил и Методий,
пиши с латиницата SMS-си,
Историята днеска е плазмодий.
Защо ти е да помниш и да знаеш?
Защо ти е да можеш и да мислиш?
Пичаго, няма к‘во да си играеш
и нещо ново даже да измисляш.
То днес в живота всичкото е ясно –
какъв човекът трябва да не бъде.
Не мислиш ли, че би било ужасно,
в живота днешен ти да не пребъдеш?“
Душата ми, накаляна и мокра,
готова бе за полета обратен.
Приготви се, нагазила във локва
и литна наобратно непонятна.
© Атанас Янев All rights reserved.
