Дъждът се стича по прозорците...
***
Дъждът се стича по прозорците,
ала защо в сърцето ми е слънчево?
Такова разминаване напомня ми
За всички пролети, когато търсех зимата,
За всички есени, когато чаках лятото.
В такъв вселенски безпогрешен ред
аз винаги се чувствах не на място.
И все се разминаваха във мене
времената и пространствата.
И сякаш само тебе търсех,
но май че само теб те нямаше
в препълнения свят със хора.
В обятията си ме прибери.
Да можех,
Вселената за нас бих променила,
ала за всички ще настане безпорядък
и този свят (и без това объркан)
ще стигне до безспорната си гибел.
Да ги оставим в самозаблуждение –
напук ми се живее на живота.
Безумие е моята природа
и ми харесва да съм във насрещното.
И ако ти приемеш мойта сладка гибел
да си проправям сам-сама пътеки,
тогава... нека си вали дъждът!
Нали във нас (и само в нас) ще свети.
24.11.2006
© Василена All rights reserved.
