Дълбокият ров
Неделя е. И пладне превал`я.
На двора седем кирки тъпо бухат.
Мъже, с разголени до кръст тела,
пръстта разбиват и кънти на кухо.
Не кладенец копаят – тъмен ров!
И тежка пот по дланите се стича.
От мен си тръгва, непризнал любов,
човекът, който много съм обичал.
Минава покрай тях. Дори за миг
назад не се обръща, не поглежда.
И кукувиците с насечен вик
споделят, че е вече безнадеждно.
Увиснал върху скършени стрелки,
светът прилича на стопена нота,
изсвирена фалшиво в грешен миг –
когато си повярвал във живота.
© Слави Тодоров All rights reserved.
