Един гларус
Вълните бавно се поклащат,
говорят сякаш с пясъка.
Неща от векове, които знаят,
но пак се слушат и разказват.
Един самотен гларус едва-едва
пристъпваше сред тях.
Не слушаше, не виждаше дори,
от седмици не беше ял.
И празно гледаше напред...
Какво, че слънцето изгря
и чайки крякат надалече.
Какво, че няма буря
и вятър силен, да го духа.
Той беше гладен...
Едно дете на плажа спря,
закуска носеше в ръка.
Приседна и в морето се загледа,
похапваше и слушаше вълните.
Тогава гларуса видя – самотен,
стъпващ по брега, перата свои
свил, унил и шляпащ във водата.
Отчупи залък и му хвърли.
Гларусът се спря, преглътна.
Едва тогава, той видя, че има
ден, че има пясък, светлина!
Криле разпери и волно полетя,
над тихо утринно море.
Летеше и летеше все надалече,
забравил пясък, брегове.
Вълните бавно се поклащат,
говорят сякаш с пясъка.
Неща от векове които знаят,
но пак се слушат и разказват.
© Хари Спасов All rights reserved.
