Един обикновен сладоден
Тази кама сутрин
ми се стори странно тиха —
ни звън от чаши и чинии,
ни шум от старите дървета,
ни драскане на ранобудна котка,
ни крясък от игриви птици.
Намазах си филии двечки
със сладко от малини
и излязох вън, където
вятърът строява във редици
всички непослушни пликчета
и ги раздава справедливо
на храстите отсреща според
личните заслуги.
Малко по-надолу срещам
жената с няколкото котки,
дето я е страх от уличните псета,
люпи слънчоглед на пейката до блока,
смуче карамелени бонбони
и не обича да носи рокли,
нито блузи без ръкави,
но проклина шумните съседи
и си бърка във носа, докато пуши.
А оттатък,
точно срещу спирката и кафенето,
той и тя разменят скришом ласки
преди да я изпрати до вратата.
И е видно,
че той е влюбен от главата до петите.
Обожава цялото ù тяло,
разцъфналата пролет във косите ù,
набъбналото лято в деколтето ù
и есента по нея —
кестеновите очи,
черешовите устни,
а дори
и портокаловата кожа.
А през зимата целува
всичките трапчинки,
издълбали точки за милувка
по снежнобялото лице.
Притихва август.
Улиците се прегръщат нежно.
А аз,
потънала в екзистенциални размисли относно
любовта, къпините
и фиността на пеперудения мах,
се колебая
между плодов и бадемов сладолед.
И в крайна сметка
заради усмивката на продавача
си взех ванилов с шоколад.
Да ми е сладко.
© Пепър Формаджи All rights reserved.
