Единачето в мене
Аз зная да чакам. Отключвам вратата,
застилам чаршафите, гася светлината.
Пълня щедро до ръб – режисиран смях, вино,
разсъбличам си грижите – доза гола наивност.
Залагам примамката, маскирам с усмивка.
Малко бледа съм, вярно е, но това е обвивка...
Всъщност, броня е. Скрита, под която отглеждам
единачето в мене. Цял живот то проглежда.
И се учи на чакане, на търпимост се учи
и да носи на щастие, ако щастие случи..
То не вярва на приказки, но рисува Елизи,
после с парещи пръсти цяла нощ кърпи ризи...
То се буди тревожно и се мъчи да диша,
и прощава си грешките от деня си предишен.
Благодарно е някак за това, че е живо
и наум се усмихва, та дори и горчиво.
То пристъпва нахъсено – и ми каля петите...
А в очите ми есенни укротява звездите.
