Едно стихотворение
Безвремие на ставащото чудо,
изгубих се по правилния път,
очаквам все животът да се случи,
сълзи не капят, няма го студът.
Навярно някой на ръце ме носи,
слуга и господар съм в този свят,
а чувствата съблечени и боси
забравих в тишината да мълчат.
Страдания и радост не познавам,
хоризонтала дните ми редят.
Дали жена след толкоз бури ставам,
дали, че ме е страх да изкрещя.
Сълзите викам, никой не събуждам,
родени и израстнали във мен
те отлетяха - пъстри пеперуди,
не се завръща никой в този ден.
Сама – аз мразя тази дума,
тя стана мое име, моят дом,
аз съм покой, аз съм фортуна,
аз съм никой.com
Забравиха ме старите неволи
и часовете късни вече спят,
не изживяхме любовта си голи,
превърнах я във болка и умря.
Погребах я сред хорското ви мнение,
с лъжите дървен кръст сковах,
сега се моля, чакам опрощение,
сгреших, когато не извърших грях.
С таланта си преситени нахраних,
пиянството не ще ме отрезви.
Не ме боли, какво направих -
с тъгата си се смея до зори.
И утре – пак ли ще живея
така напразно като в сън?
Мечтая, но да искам не умея,
спрете и пуснете ме навън.
Не се родих, за да умират
сърцето и очите без любов,
аз чувствам, че за мен всемира
подготвя план, кога ще е готов?
Ще излетя ли като пеперуда
рисувана от капчици сълзи
и докога за обич ще се трудя,
а тя в съседната ми стая спи.
Аз мразя думите негласни
и шепотът научен от преди,
опари ме пак огънят угаснал
от необърсани и падащи сълзи.
Годините ми стават двойник,
прегръщам ги, тях имам аз,
целувам ги и както покойник
не искам да ги наскърбя.
Но ето, задава им се поклонение,
на него каня също вас –
това е само едно стихотворение,
душата си не ще разкрия аз.
© Мария All rights reserved.
Много ви благодаря, много
