Очите мои ли? За плакане не са.
И любовта мълчи, и оцелява. Някак.
И остаряла още вярва в чудеса,
ако научи нещо, то е как се чака.
Душата моя ли? Присвила е нозе,
брои си белезите... светят в тъмнината.
Каквото даде, даде. Нищичко не взе
очаква любовта – и топла, и позната.
Наивността ми ли? Пак с трепетна ръка,
среднощните минути като котки гали...
Ще оцелее ли? Не вярвам. Не така.
Нима заспа, любов? Преструваш се. Едва ли...