Ех!...
Ех!...
(експромт)
Домъчня ми!... Домъчня ми
за зелените Балкани,
за цветята дъ́ховити
и на Детството за дните!...
Домъчня ми за реката,
дето влачеше водата
горе чак от върховете –
и ни бе „морето“ ле́те!...
И за всички лудории,
във които бяхме ние
първи: селските хлапета –
подражаващи мъжете!...
И за уличките тъмни,
и за но́щите безсънни
със момичета плашливи –
оперетни, но красиви!...
... Домъчня ми!... Домъчня ми
за игри недоиграни,
за момичета увлечени
и за думи не изречени...
Миналото със мъглата
заблуждава сетивата,
но и днес боли от рани –
не зарасли... Не разбрани!...
Домъчня ми... Домъчня ми
за летата разпиляни
из Безкрайността на Времето
и в надбягване с проблемите!...
За наивната представа,
че Животът е забава
и оттатък хоризонта
можем в мисия самотна
да наложим на Съдбата –
„правилата на играта“!...
Но не знаехме навярно,
че Съдбата е хазартно
заиграване със Вятъра,
на Животът във „театъра“,
дето се върти „ролетката“,
но е вечно празна сметката...
Домъчня ми!... Домъчня ми:
– шансовете проиграни,
а пък Времето не връща
нищо пропиляно всъщност!...
... Искам Времето да мога
даже и за миг, (ей богу!)
в Детството невероятно –
аз да върна днес обратно!...
14.07.2020.
© Коста Качев All rights reserved.
