Ела
ЕЛА
Падат изгреви мъртвородени.
И подгонени сякаш с камшик,
ветровете работят на смени –
всеки ден. Всеки час. Всеки миг.
Рано свършил, денят си отива.
Стеле залезът златни руна.
И пълзи светлина парцалива
като любена зверски жена.
Иде блудна, безродна, безбродна
нощ – и кучешки в храста клечи.
Тъмнина – както във преизподня.
И във тъмното ходят очи.
Изкуфял генерал с еполети –
опва месецът кител нелеп.
Ти ела! Моят дом още свети.
Докога ли? Зависи от теб.
Как ти вярвам… Глупак ли съм кръгъл?
Ще се спреш ли пред мойте врати?
От жените, които съм лъгал,
си ми нужна единствено ти.
© Валери Станков All rights reserved.
