„Елои, Елои, лама савахтани“*
Ах, „хубави” сте, сенки мои.
През пътя ми минавате безпътни.
Загнездени във паметта в застой.
Злословите без жал, безплътни.
Ти ли, грозна сянко на страха,
ме събличаш вечер пред луните.
Аз докрай понесох си срама,
аз докрай разголих си мечтите.
Ти ли, вечна сянко на смъртта,
ме предаваш тайно на тълпата?
Ти ли глътна и светената вода ...