Есента намина с шарената четка.
Кани ме на танци до зори.
Рокля с орехова шума, таз кокетка
сякаш тъй, от нищо, си измайстори.

В още топли, късно-летни нощи,
нищихме живота и мечти.
Сгушени в комфорта на възможното,
ласки сменяхме и сплитахме души.

Ала подгонени от вятър северен,
покрити с хлад от първите слани,
от лед в сърцето, като че уцелен съм,
не виждам веч магесните очи.

.....

Небето, тъжно като неиграно детство,
започва да сивее сутринта.
Вали отново - в скука вече бедствам,
съклета хваща ме от рутина.

Приключих с плодовете от веселието.
И ми остават само размислите за храна.
Обгърнат в руслото на понеделничното,
не търся танцът в падащи листа.

.....

Вървя самотен в празната градина.
Дочувам глутницата плячка да дели.
Нима наистина пристига Зима?
Нима съвсем отминаха щастливите ни дни?

С умора гледам по изминатият път.
Реалността ме хапе кат булдог.
И осъзнал, че времето е вече кът,
отправям питане за смисълът към Бог.

Посял съм семе малко със надеждата,
че все пак ще го видя да цъфти.
Че там, където само вълчи вой обгражда ме,
отново детски смях звънливо ще звучи!