Есенна импресия № 6

Отново Есен ни застига

и ето падат пак листата,

но Вятър поривист ги вдига

и ги върти из небесата...

А иззад облака наднича

пак Слънцето и се усмихва,

но вече есенно припича,

а Вятърът завил- не стихва

и все така из небесата

в капризите си поривисти

той разпилява над земята

опадалите жълти листи...

И всеки път е по-далечен

отколкото е той наистина,

и сенките вечерни вече

се удължават тъй неистово...

А нощем Вятърът се чува

как стърже тъжно хоризонта-

понеже той: и все пътува,

и все е сам, от как се помни...

... Едно врабче ей там подскача

и търси милото трошица,

а палав Вятър го закача...

... Нали и Вятърът е птица!..

Дървета лични пременени

подобно булки за венчило-

с корони златни натъкмени,

изглеждат някак си унило,

като повтарящи невести

в недевствена поредна сватба,

с отдавна тайнствата известни

и всичко там, което трябва...

... По припеците е приятно

да седнеш, просто за разтуха

и там, във Времето превратно,

пак оня Вятър да те духа...

Но някак странни, меланхолни

днес Страстите не те развличат,

а с мислите си, в произволни

от миналите дни, надничаш!...

Да преосмислиш се надяваш:

Живота, Любовта, Мечтите,

но някак си не се удава

да вникнеш в Страстите им скрити...

... Възможно е да сме грешили

(и даже много е възможно!...)

в ония дни със пълни сили

живяхме дръзко и тревожно...

И за това ще е проблемно,

и честно казано- безсмислено,

в изминалото лудо Време

да търсим днешните си Истини!...

... Ала замисляш се: навярно

след нас и „Нещо” тук остава

(освен слова високопарни

за с труд постиганата слава!)

-от Любовта,

                      -от Греховете,

                                -от всички Страсти без поука...

... за да твърди из Вековете,

че сме били и ще сме тука!...

Коста Качев