Въздишка...
две...сълза....
Усещам полъха
на зима
след тази
есенна тъга,
където листопадите
без име,
в забвение заспиват
- без следа.
Прозявката усещам
и на дните,
умората
в клепачите тежи,
унесеният
поглед на лъчите
с полета на птиците
кръжи.
Една картина
тъжна,
вяла...
в синхрон
със моята душа,
очаква нечия поява
за да възкръсне
радостта.
© Росица Петрова All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
