Есенни сенки на здрачаване
ЕСЕННИ СЕНКИ НА ЗДРАЧАВАНЕ
Нима за свойто бягство мен виниш?
Отдавна спряла съм да чакам нещо,
Небрежен – плисва сноп от светлини
и в мене става светло и горещо.
Потъвам в есенната мараня –
самотна сойка в клоните изплака.
А в белите пустини на съня
настъпва царството на мрака.
Един-единствен път да отдадеш
сърцето си на другия – ти стига.
Тършува в мойте вени таралеж,
без да е вписан в домовата книга.
Дали да те обичам беше грях?
Най жегна ме, когато си отиде.
Мотива да си тръгнеш не разбрах –
дали бе огорчен или обиден.
Потъвам в листопадната печал,
в томителния здрач – необратимо.
Ти крачиш през света, непроумял
как беше хубаво да съм любима.
© Валентина Йотова All rights reserved.
