Лятото се дави и се моли за спасение.

Над трупа му тихо ще заплаче Есента.
За душата му сред нощ ще се моли до забвение,
а накрая сълзите й ще се претопят в слана.

Огънят им ще опари бедните дървета,
черни облаци във траур и небето ще покрият.
Бурно ще се разбунтуват в този миг всичките морета,
уморени от тъгата, птиците ще си отидат.

Ала още, безутешна, все ще плаче Есента,
докато не се удави в собствените си сълзи
и не легне на Зимата пред белоснежната ръка...

Лятото се дави, няма кой да го спаси.