Есенно
По сиротните стрехи се беси мъгла,
и въжето така й отива.
Вятър тихо разказва за мъки, тегла,
щом боли те - все още си жива.
Хризантеми унили - от восък венец,
сплитат - сивата кал да закичат.
Не отлитнал на юг, сам, побъркан скорец,
твойте мисли, объркани срича.
Пусти улици. С птичката двама сами,
изрисувате с ноти стъклата.
Натъжихте небето и ето - ръми,
дъжд по покрива в ритъм стакато.
Есента е в депресия - само мълчи
и рисува, по мокри калкани.
Само рошав врабец, с любопитни очи,
може есенно слънце да хване.
И тогава ще блесне градът, засиял,
и стъклата с любов ще измие.
Пак ще има мъгла, но в студената кал,
вдън земята скръбта ще се скрие.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
