Етюд
Там, близо до водата,
седя на малка пейка,
гледайки реката,
с очи невиждащи,
раздрани от кървави лъчи.
Онова слънце, което
кара сърцето да е рана.
С невзрачни, празни, дълбоки
очи –
като бездната на Ада.
Любима кула изградих,
с обич, топлина и зов.
А паднах от нея,
с един, единствен крясък.
Долу върху камъните посивели,
одрали кожата на болката.
Затова палавият вятър,
разхвърля жълтите листа.
Оттенъци и нюанси –
в оранжево.
Опознах близостта,
разбрах какво е да обичаш.
Да бъдеш светлина,
пламък, огън, жарава,
от живи въглени опарена,
вървях към теб, Любов!
В някакъв прекрасен рай,
на сбъднати мечти,
от крехките духовни полети.
Когато мама си отиде,
сърцето как замря,
замръзнаха косите,
дланите боляха,
сълзите ридаеха с грохот.
Онази земя, която я пое,
взе част от мен.
Малък приют като далечен зов
и призрачното гракане на птица.
Но любовта дойде,
понесе ме на своите криле.
Спасявам се от кошмара на липсата,
от писъците на стенещите устни.
А след това настъпи началото на края.
Но приказката край има ли?
Кога тъгата не те кара да умираш пак, и пак?
Обидени очите търсеха,
пърхащите пеперуди,
молеха ги да станат като тях–
безгрижни.
Облекчено е безветрието.
Няма край, а без него е синева.
Мълчаливо се кикоти идващата буря,
присмива се на обичта.
Ако можех да те докосна, скъпо, мое момче,
ако успеех да те прегърна,
духът ми ще се смее от щастие,
от намерения пристан.
До мен ще си !
Отново заедно!
И ще станем като птички,
които умирайки се сливат.
Не се плашат, не се предават,
сплотени в едно.
Ала храмът на спомена е близо,
миналото е на крачка от вчерашното „не“.
В ъгъла на Аза няма никого.
Водата в чашата на пода е.
Счупеното е изстрадано.
А жълтото е червено.
Да бъде!
© Ана Янкова All rights reserved.
