Етюд
Не по навик умивам още в тъмно очите си
и се плисвам с дъжда по тротоарите сини.
Аз съм зряла и сочна, до смърт разточителна,
огледалните улици правят път, за да мина.
Не от алчност събирам златисти монети
и разпилените яркочервени банкноти.
За последно жълтици растат по дърветата.
С тези багри закърпвам отвътре палтото си.
Неслучайно съвсем премълчах от сестрите си
тази преходност тайна на бялото цвете...
Аз по вятъра есенен пускам косите си
щом се хванеш за тях, да си свържем ръцете.
© Миглена Цветкова All rights reserved.
