***
***
Снегът се посипа в очите ти
и наснежи миглите,
мразя когато сутрин е толкова тихо.
Душата на вятъра
гушна съня
и отлитна,
и няколко зими след нея
скършени гайдите виха.
Аз те докоснах със пръсти,
кога се събуди?
Бялата риза на "вчера"
още по тебе висеше.
Усещах нокти в стомаха си,
не пеперуди,
"днес" е далече,
а "вчера" отдавна май беше.
И все се лутам в безсънно,
бездомно замлъкване,
как ми се иска само
за мене сега да попиташ...
Ще чакам. Аз мога чакам,
ще те почакам до мръкване...
но не по-нататък,
дотогава не ме ли повикаш.
© Румяна Славкова All rights reserved.
