Гадаене под звездите
Седнала на пейката във парка,
врачка хвърля бобени зърна
и пръстите ù кокалести мачкат
тъмносивата, студена тишина.
Ще ти врачувам, рече ми и стана,
пари не искам, само поседни,
сребристата нишка аз да хвана,
спусната от бледите звезди.
Била си умна къдравелка руса,
с пламтящи от любов очи,
една сълза подпалила е сушата
и ален въглен в душата ти гори.
Да си обичана мечтала си, аз зная,
любим съдбата ти е подарила,
много ясно вече виждам края,
страшна сила тебе те орисала…
Ще лумнат бързо пламъци високи,
като реката в тях ще се огледаш
и ще поемеш някаква посока,
към безкрая, след луната бледа.
Върна се на пейката висока,
продължи да мята бобени зърна,
пръстите ù мачкат зората синеока
с развълнувания пулс на любовта!
© Миночка Митева All rights reserved.
