Гара
Ще пристигне ли влакът в безконечния дъжд,
а пък ти да дочакаш тъй любимия мъж...
Този, който в мечтите, беше див ураган,
допреди неизпитан, досега неживян...
Ти си сетната гара. И по всичко личи -
той отдавна изгаря твойте мили очи...
Самобитен и димен, но по своему бял.
Като глътка интимен в полунощен бокал.
Като дизел протракал коловози безброй,
но живял и дочакал - да е скъпият, той...
Иде влакът и спира. Посрещачът си ти.
Поглед - поглед намира, като в чудо почти.
А светът се усмихва сред студения дъжд.
Той до тебе притихва - умореният мъж.
И си тръгват, събрани, две сърца под чадър.
Ти - с докоснати длани. Той - до болка добър.
Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)
© Ясен Ведрин All rights reserved.
