Гарванът, който пееше наум...
Toзи ден се разчекна на лъч след дъжда. И за кратко
грейна сякаш площадът - да виснеш на него обесен.
Уж си пея наум, а ме лъчат от общото ято,
че съм пеел, когато на никой не му е до песен.
Нямам спомен един с покъртително-дълги любови,
нито намек за утрешна среща сърцето ми близва.
Обущарят си няма чепик, аз пък - стихове нови,
но и двамата кърпим на изгрева тънката риза...
Виж в трамвая как дами изискани спорят за място,
а по тяхната съвест друг тропва с бастунчето яко.
Ще изляза от своята кожа, нима не е ясно,
и ще плюя разпалено в тяхното майчино мляко.
На пазара следобед в кантара съвсем те премятат,
а ти казват с усмивка, че даже услуга ти правят.
Този мит е измислен, че имало рай на земята,
щом и дяволът ходи сред нас и ни учи на нрави.
Но не вярвам на никой, на себе си даже не вярвам:
не очаквам ни делник, ни празник, ни бъдеще светло.
Нека ятото просто забрави последния гарван,
който уж пя наум, а продъни с плача си небето...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
