Глупеца
Седи глупеца, седи все така
на същата пейка стара в
същия тоя парк. Заслушан
е той сега в магическата смес
от звуци, идващи от птичките,
по дърветата накацали те
весело чуруликат и сърце и
душа му викат от радост и в
стихове възпяват неговата
младост. Загледан в хората
засмени всички те в пъстроцветни
одежди пременени, те идват
и отиват си, а той глупеца
сам си седи и опитва се да
разбере на птичките езика и да
напише на нея, неговата
любима стиха. "Но край! -
казва си той - Свърши се с
живота мой, ако не мога да бъда
с нея, моята малка Амелия!"
Лято е, той е влюбен. Влюбен
си, глупецо, в сладката Амелия.
Амелия с къдриците златни,
с очите светли и ясни като
небето, и тая шийка тънка и
бяла, достойна е тя за твоята
възхвала. В разума твой
бунтуват се мисли съвършени,
в сърцето твое копнежи нежни!
Ех, глупецо, не виждаш ти,
но малката Амелия подир
други бяга сега и ти, уви,
в сърцето свое пак ще кървиш!
© Давид Иванов All rights reserved.
