Глутница от много къщи
Едно отричане в ключалката ми щракна,
преди ръжда по мен да сипне залез риж.
Ще си допивам чашата, подпрян на лакти
и може би в случаен стих ще прокървиш...
Като спасение последно в римска баня
или като секира тежка на палач,
часовник стар към мен минутите накланя,
наточил двете си стрелки като бръснач.
Чертаят по небето черни врани знаци.
Средновековно сричам Франсоа Вийон...
Към римите посягат само единаци,
защото всяка близост е оксиморон.
По тънка паяжина слизат в мойта стая
предишните съмнения на всеки вик
и по челото ми гравирано дълбаят
на спомени предишни всеки светъл миг.
Осъмва календарът с дни едни и същи.
Събират празничните дати прах ронлив.
Градът е просто глутница от много къщи,
където единака в мен е още жив.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
