Години в заблуда
Tи помниш ли как съм те връщала
и вратата запречила с крак?
И от болка сълзи съм преглъщала,
а в теб напираше смях?
Tи помниш ли как съм крещяла
от слабост така наранена,
но отново запазена, цяла
съм се гушкала в теб уморена?
Tи помниш ли моите устни, прехапани
и болката няма в моите очи?
За твоите грешки направени,
готови да кажат "простих".
Как съм седяла на пода примряла
и гледайки как си събираш багажа,
не помня дори как съм успяла,
две думи тогава да кажа?!
Но връщах те всеки път по погрешка,
болеше, но сякаш радостна бях.
Такава е явно съдбата ми тежка,
че свикнах на болка и влюбена бях.
Аз време търпях и време проклинах
и в тебе и мене вярвах без страх.
Като цвете внезапно в пустиня загинах,
щом те погледнах и се осъзнах.
Че толкова време се борих без сили,
любов да спася и въздигам от прах.
Разбрах най-накрая, какво сме градили,
единствено болка загърната в страх.
Сега след години отново те връщам,
но вече от прага на моята врата,
научих се с времето гръб да обръщам
на всяка изречена твоя лъжа!
© Вероника Камбурова All rights reserved.
