Гонитба
Тази нощ е изящна — дълбае в очите ми стигма.
Наедряла луна ме следи и по покрива крета.
Пожълтява небето, невинно съня ми достига
и прилича на къща с прокъсани звездни пердета.
Тръгвам смело след спомена, кривнал в най-късата пряка.
Срещам плюшен мечок с изтърбушено цветно оченце
(не от зло — коленете ми летни до мен е изплаквал
и е пил дъждовете на баба от медните менци).
Тази нощ е парцалена кукла и носи в сукмана
целофанени устни, бонбонче и прашна ваканция.
Пука гума нощта и се спира при речния нанос,
всяко камъче дето прилича на перла от ланец.
Виждам телена мрежа до двора — снагата му гали,
виждам вятър безумен из розите как се умилква...
Дворът черпи с череши, а после рисува фрактали
с най-красивите, кръгли, налети със захар костилки.
Бавно трепвам с клепачи. Сънят ми е близо до края,
ала в мен се запазва детето — държи кречетало
от плашило и смях, от безвремие сякаш изваяно.
И прогонва деня — да започне сънят отначало...
---
© Станислава All rights reserved.
