Госпожа Синя шапка
Сутрин тя сипва звездите в тигана,
в който цвърчат две щастливи мекици,
точи от Млечния път пълна кана
и я подслажда с трели на птици.
Просва искрящи мечти на простора,
после дантелките сръчно им мрежи.
По телефона в акорди бърбори,
а в магазина поръчва в арпежи.
Пее и капят от нейните пръсти
пъстри бонбони, локум, карамели.
В супата-топчета цопват чевръсто
и й пригласят с бълбук-акапела.
Щом тя е тъжна, небето посърва,
пълни й с облаци синята шапка.
Тя ги наресва с върха на чадъра,
после през локвите боса зашляпва.
Дойде ли вечер тя, госпожата,
връзва деня за крака да не бяга,
сяда на крайчеца на тишината,
а шапката синя й е на тояга.
Само да вдигнеш нагоре очи -
шапка е, сякаш, небето ти цялото.
В теб госпожа Синя шапка личи
и ти намига отвъд огледалото.
Радост Даскалова
© Радост Даскалова All rights reserved.
